С лице в мравуняка. Стихове

Вчера вечерта в градината звездите ми проговориха:
"Имало е други преди теб,
други гласове са звучали тук и в различни обещания,
други ни обичаха... А ти кой си?"
Тогава облак затъмни небето, заваля дъжд и месецът освети.
Забелязах как розите се появяват като деца,
с кървящи ириси надзъртайки от пустотата на душата ми.
Също така видях божурите да горят с бели воали,
разгледах ритуал в магически кръг - свещ в ръка запалваше
лампички като символ на победа;
усетих врати с обков сред атлазени градини,
момичета с устни-бисер и мъже под ореол на славата;
имаше дворци и трон украсен с лаври,
но също така страдания и опустошение...

След това времето замръзна и бурният вятър нахлу при мен
като ядосан просяк, който безрезултатно
чукал по моите врати през тъмните нощи..
Не успях да избягам или да му се противопоставя; нямаше
истински думи за да преодолея упоритата болка;
нямах даже злоба в сърцето си - не можех
да хвърля камък към огледалото на съновиденията
или да счупя тежката маска на миналото...

Вечерта прекарах пиене в градината си — пях и плаках.
Сълзите ми течаха към нищото
докато плачът ми – като въпрос без отговор –
разби небесната покривка… И тогава прозрях:
бях вярвал слепешком във своята звезда, а тя
никога не беше изгрявала за мен!