Дордето не се вижда, Иисусе мой!

В Мексико се вярва, че възрастните хора намаляват размера си, за да заемат по-малко пространство на земята, на която са прекарали толкова дълго време. С времето те могат да станат меланхолични или почти напълно да откажат да споделят нещо – техният свят на спомени постепенно се е трансформирал в твърде ценен момент.

Гласът на авторката, която вече е на същата възраст като Хесуса Паланкарес, плавно преминава един в друг, подобно на смесването между история и фантазия. Двете живеят в еднакво място - улица „Сур“ 94, горе под покрива, където Хесуса намира последния си дом. Тя го аранжира с летви, тухли и парчета плат; въпреки наличието на котлон прави малко огнище директно върху пода и окачва своите поли над канапа като завеса – плътна завеса от много плат, разделяща леглото от останалата част на изключително скромната стая; там има дървена маса служеща както за гладене така и за хранене; под единия по-къс крак стои тухла за опора; в един ъгъл са наредени всички светци – идентични с тези от предишния квартал – сред които се откроява свети Младенец Аточа с яркия стрък светлоглава леуцена…

Гласът забравя формата си на изповедание, но запазва страстната си връзка със живота. Все пак именно от този дом проистича нов живот и струят неизразими болка и сила. Ден преди да напусне света, Хесуса казва: „Хвърлете ме навън, оставете ме да бъда погълнат от кучетата; не желая никой ангажимент към вас“. И още: „Оставете ме сам” – тези думи напомнят как идва момент в живота ни когато страдаме толкова много , че не можем да избягаме от болката дори ако сме близо до смъртта и отказваме помощта дори когато ръцете протегнати към нас…