Ние. Дневник на падението

Разбрахме, че нова Русия не ни е нужна и никога не сме я искали. Нужна ни е само старата Русия: имперска, по един или друг начин свързана с миналото, без да се опитваме да създаваме нещо ново. За нас бъдещето изглежда като отражение на миналото.

Но имам ли право да говоря от името на народа след като не предвидих нито войната, нито фактическото одобрение на обществото към нея? Сега съм в политическа миграция и в родината си съм заклеймен като чуждестранен агент и търсен за арест.

И кои са всъщност „ние“? Може ли да се определи кой точно представлява известният „руски народ“ или многобройните националности в Русия? Какво общо може да има между всички хора там освен задължението за плащане на данъци към Кремъл, готовността да жертват живота си за него в конфликти и червения паспорт? Дали интелигенцията или средната класа изобщо могат да бъдат считани за част от тези условни „масови“ слоеве?

Тези въпроси остават без отговори.

Въпреки това понякога успявам да усетя определени комплекси, болезнени точки и мечти, които обединяват много различни мои съграждани. Когато подреждам статиите хронологично около историята на трансформацията на Русия от страна стремяща се към нормалност до държава отказала я – те започват да приличат на истински дневник на колективното съзнание.

Дневникът разказва за падането в дълбока пропаст.

Ние със сигурност тъгувахме по империята; беше ни мъчно за величието ѝ. След като Западът не можа да ни приеме с любов, поне желаехме страхопочитание както преди. В страната останахме малки и безправни мравки, но все пак желаехме повод за гордост относно нашия мравуняк.