Избрано Т.11: Ще се нарека Гантенбайн

Макс Фриш (1911-1991 г., Цюрих) е един от най-влиятелните и известни швейцарски писатели в България. Неговият творчески път е изключително разнообразен, включващ архитектура, литературна дейност с книги, пиеси и сценарии за филми, както и критични литературни анализи и журналистика. Тези професионални занимания му дават възможност да обикаля света и след това да пресъздава своите преживявания – сред които опитите си като артилерист по време на Втората световна война – в различни литературни, театрални и кинематографични произведения.

В романа му темата за търсенето на собствената идентичност доминира особено силно, дори повече отколкото в предишните му творби. Лирическият Аз „изпробва“ различни ситуации чрез тримата персонажи в сюжета: Гантенбайн, Енделин и Свобода. Всичко започва с неуспешната любовна връзка на главния герой. Най-силното разделение на лирическото его се проявява в образа на Тео Гантенбайн, който успява да запази брака си с актрисата Лила под прикритие благодарение на фалшивата слепота.

ЦИТАТИ:

Мъж претърпява злополука – например автомобилна катастрофа; макар че има порезни ранения по лицето си, животът му не е застрашен - само зрението му може да бъде загубено. Той знае това. Дълго лежи в болницата със завързани очи. Може да говори и чува; усеща миризми - ябълково пюре, цветя или хигиена. Мислите са свободни... И една прекрасна утрин свалят превръзката от очите му: той осъзнава, че вижда все пак но мълчи; никога не споделя с никого какво всъщност вижда.

Представям си:
Как ще продължи живота му занапред – играейки ролята на слепец дори когато общува с хората без те да знаят истинското положение; какви възможности ще има сред обществото благодаря именно на факта че няма да разкрие видимостта си; живот като представление носещо свобода поради тайната…
Ще го нарека Гантенбайн.

Изпробвам историите така сякаш пробвам дрехи!

Гантенбайн ще постигне успех — липсата на способности няма защо да го тревожи; светът се нуждае точно от хора като него — тези които мълчат относно видяното — а началниците ще оценяват високо подобно поведение; материалният резултат от тази признателност няма да закъснее.

Може би вече е признак за старост: всичко което виждат очите ти изглежда просто предварителен поглед към реалността… Но въпреки това пак отвеждаш погледа навън.

Часовниците винаги показват настоящето— пазете се от спомените им!