Бог ръка ми е подал

"Гледай, Гени Георгиева - младежи с леко окосмени мустачки и сияещи очички шушукали за нея, докато тя се разхождала по софийските улици. Към техния шепот се присъединявали и гласчетата на съученичките й, които отправяли мечтателни или завистливи погледи към изящната девойка с буйна кестенява коса. Тя не оставала незабелязана от сериозните мъже и елегантните дами. Известният скулптор Андрей Николов многократно я спирал на улицата с предложение да я увековечи в творбата си, но тя не знаела защо отказвала. През това време гимназистката трети клас наблюдавала града със загадъчната си усмивка от голям портрет, изложен във витрината на фото „Изкуство“. По-късно много пъти ще може да бъде видяна и в фото „Луна“, където ще бъде до великия Шаляпин... Нейното съзерцание било необходимо, така както лудориите – свои собствена форма на безгрижие, различаваща се от игривостта на другите деца. Това различие - което ясно изпъквало и магнетично привличало душите около нея - било божествен дар, знак от раждането до края... От него нямало как да избягаш. Още като малко момиче обожавала самотността си – търсела я и успявала да я намери. Отделяла време през уикендите за своето уединение, когато всички останали били навън. Искала допълнителен диалог със света; единят никога не ѝ стигал. Рисувала всичко – столове, маси или заплетени сюжети с спокойна душевност; имала остри сетива за перспектива и цвят. Писала стихотворения – извеждала посланията си върху хартията и те тръгвали по свой път. Веднъж установила, че едно нейно произведение върху белия лист - вдъхновено от кромид лук - било толкова живописно реализирано, че получило единственото шест за годината от своята строга учителка; фактът обаче бил само частична стъпка към нещо значително повече — което тогава едва ли осъзнавала напълно.”
Зоя Захариева-Цанкова