Вероника решава да умре

На 11 ноември 1997 година Вероника реши, че е настъпил моментът да сложи край на живота си. Тя внимателно подреди стаята в женския манастир, където живееше под наем, изключи радиатора, изми зъбите си и легна.

Взе четирите опаковки с приспивателни от нощното шкафче. Вместо да ги стрие и смесва с вода, тя избра да ги приема по едно по едно. Искаше да може да се разкае по средата на процеса, осъзнавайки колко дълго пътуване я чака между намерението и действието. След всяко погълнато хапче обаче увереността й растеше: след пет минути опаковките бяха празни.

Тъй като не знаеше точно колко време ще отнеме преди съзнанието й да угасне, оставила беше на леглото френско списание - „Ом“, което току-що бе пристигнало в библиотеката, където работеше. Въпреки че темата за информатиката не я интересуваше особено много, докато прелистваше страниците му попадна на статия за компютърна игра (една от онези оптични дискове), измислена от бразилския автор Паулу Коелю. С него случайно се бе срещнала по време на конференция в кафенето на хотел „Гранд Юнион“. Разменили няколко думи и после нейният издател я поканил на вечеря; обаче разговорът им бил кратък заради многобройната компания.

Фактът, че познавала автора й вдъхновяваше мисълта той да бъде част от нейния свят и ако прочете нещо за неговата работа времето би преминало по-бързо. Докато очакваше смъртта си Вероника започна да чете текстове относно информатика – тема която никога не я е привличала особено много; тя винаги предпочиташе най-лесните и достъпни варианти – каквото представляваше това списание например.

Но изненадващо първият ред в текста успя да преодолее естествената й пасивност (приспивателните все още не действаха) и за пръв път в живота си Вероника повярва във фраза популярна сред приятелите й: "Нищо не става случайно."

Защо именно този ред изплува точно когато умира? Какво послание криеше това твърдение? Под изображението свързано с компютърната игра журналистът започвал статията със зададения въпрос: "Къде се намира Словения?"

„Никой няма идея къде е Словения“ — помисли си тя — „даже това им убягва.“ Но независимо от всичко Словения съществуваше навън – планини около нея и площада пред очите й; Словения беше родината ѝ.
Захвърли списанието - нямаше желание точно сега да обсъжда един свят който игнорира словенците: честта към народа вече нямаше значение за нея. Беше дошло времето сама гордо da разбере , че може напусне този живот; най-сетне имаше смелост – какво удоволствие! И правеше това по начина както винаги мечтала – чрез хапчета оставящи следи зад себе си.