"Джагфар Тарихы" като извор за българската история

**Предговор**

През 1680 г. по нареждане на "вожда на българското освободително движение" сеид Джагфар, неговият секретар Бахши Иман съставя сборник от летописи на средновековни български автори от Волжка България с цел да вдъхне патриотичен дух у волжките българи и да ги мобилизира за борба срещу чуждото управление. Както пояснява Ф. Г.-Х. Нурутдинов, който подготвил оцелелите части за печат, през 1681 г. Джагфар повдига народа си на въстание, но след две години неравна битка то било потушено от руските власти. Оригиналният текст е загубен, но в началото на XX век бил открит препис от XIX век написан на "български тюрки". С оглед действията на съветската власт в края на 30-те години за "тотално унищожаване" на книги и ръкописи със старобългарски шрифт, през 1939 г. волжкият българин Ибрахим Мохаммед Каримович-Нигматулин го превел на руски език. Той загинал по време на войната (според Нурутдинов през 1941 г., а според снимката в сборника - през 1945 г.), но ръкописът попаднал при племенника му Ф. Г.-Х. Нурутдинов - тогава студент по история и впоследствие професионален историк. Той поискал финансова помощ от АН на СССР за публикуване на ръкописа, но получил пренебрежителен отказ. В резултат решил да изготви извадки от най-важните части, но когато завършил работата, всички тетрадки и част от материалите му внезапно изчезнали без обяснение. Това което останало (около половината от оригинала) било публикувано през 1993 г. в Оренбург с подкрепата на клуба "Булгар ал Джадид" и редакцията на вестник "Болгар иле".

До преди около десетилетие този сборник беше напълно непознат в България, но благодарение усилията на Пламен Анакиев от Издателска къща "Огледало", той стана достояние до българската общественост през 2003 година и бе посрещнат с голям интерес.