Неведомите пътища на упованието

Доброто и злото; вярата и неверието; споделената любов и мъчителното самотуване; милосърдието и коравосърдечността; службата за благото на събратята и безразличието на малодушието. Вечните теми, които са тъканта на всеки роман на Васил Пекунов.

Когато среща Елена, Антон преживява тежка духовна криза. Личният му живот е преобърнат и съсипан. Не вярва на народа си, че е способен да създаде нормална държавност. Не вярва вече и в смисъла на самото съществуване на човечеството. Ала вълшебницата Елена твърди, че те двамата имат стара недовършена работа, запечатана там някъде в архиварницата на небето. И Антон поема по неведомите пътища на упованието, където го очакват изпитания, в чиято реалност и светоуханна благодат той самият понякога се съмнява. За да чуе в един благословен за него час сакралните слова: "Никога повече не бива да губиш упованието си в смисъла на съществуването на мирозданието. Най-големият грях е да спрете да се радвате на самия факт, че съществувате и сте част от големия Божи промисъл. Грях е и да не почитате Божия промисъл, да не се прекланяте пред възможността да го съпреживявате."