Продължаваме отвъд. Антология на нова асоциална поезия

„Социалната роля на изкуството е достигнала своя край в елитарните и консуматорски нагласи на креативния потребител, който с възторг почита експертни статуси и високи морални позиции. Изглежда, че съвременните творци, ако въобще ги има, напълно са усвоили дисциплиниращите идеи на литературната, научната и политическата власт. Подобно на Фуко намираме надежда в технологиите за самоосъзнаване, които обаче не се отнасят до дистанцията от властовите структури, а по-скоро към замяната на екзистенциално-метафизичните търсения - крайностите у човека и граничните образи и езици с оправданията за техния тотален недостиг в настоящето. Възкресяваме автора с цел да унищожим твореца. Създаваме асоциална поезия като начин да се саморазрушим като поети. Отдалечаваме се от производителите, работниците и произведенията на изкуството. По този начин спасяваме себе си. Качваме се върху Торинския кон и тръгваме към Апокалипсиса с възклицание: „Само Бог не е мъртъв!“

Васил Прасков

„… Това представлява вълка на асоциалната поезия. Неговото сърце е пълнолуние. Ближният му служи за плячка. Неговите стихотворения оформят глутници; той просто става част от поредицата поеми. Филмът продължава напред; камерата сменя позицията си - вече сме другаде. Всеки сюжет следва неумолима логика със своето начало и край - времетраене . Но ние няма как да забравим видяното или преживяното; някой там все още пише, обича и страда - това отвъд него може да бъде моето тук; единственото необходимо условие е аз самият да прокървя.“

Стефан Гончаров

„Душата сама по себе си притежава асоциална природа в метафизичното си измерение; тя отказва всякакви социални структури и комуникира единствено чрез езика на поезията - стремейки се да формулира своя версия за истината така, че да спаси себе си . Затова предоставяме думата , делегирайки пълна свобода на Автора ни при прехода отвъд апокалипсиса през самоунищожението до възраждането , след което остават единствено Бог и Любов.”

Ива Спиридонова