Аутопсия на една любов

На третия такт, с дълбок и загадъчен звук, Жоро контрабасът се включи: осмина... пауза... осмина... пауза, две осмини... пауза...
"Болеро" от Рабел.

Бени наклони глава към микрофона и постави флейтата на устните си. От нея започна да струи безкрайната мелодия, идваща от нищото - мистериозна,
сладка, топла като испанска нощ и изпълнена с непозната опасност и тъмни страсти; сякаш магическо заклинание предвещаваше нещо незабравимо – дебнещо в сенките със зловещо предупреждение за мрак, тъга, ножове и лоша кръв! Мелодията бе горда и неизменна, без никакви промени; всеки следващ инструмент я поемаше и повтаряше с тържественост. Силата ѝ растеше все повече в своята мрачност; ритъмът на барабанчето ставаше все по-резък и остър. Накрая всички инструменти се събраха във форте – огромната сфера на мелодията: екзалтирани, настървени и обречени… И тогава избухват в единствения зловещ финал на това страховито произведение, където мелодията, ритъмът и тактът се сблъскват едновременно в черната бездна на безкрайното нищо.