Послепис

След успеха на романа „Една и съща нощ”, който получи наградите „Дъбът на Пенчо”, „Хеликон” и „Елиас Канети”, а също така беше номиниран за роман на годината, Христо Карастоянов сега в новата си творба "Послепис" се връща към период, когато сме живели като двойници на самите себе си.

В историята един пропуснат влак по време на новогодишната нощ обединява четирима мъже, напомняйки им за техните приятелства и предателства. Тя ги отвежда обратно в години изпълнени с болезнени любовни увлечения и случайни разминавания, както и със стремежи и неуспехи. В "Послепис" оживяват спомените от 1968-а, 1989-а година и други значими събития, които са оставили отпечатък върху живота ни – моменти, които често смятаме за забравени.

От "Послепис"

Колкото пъти да го отказваха от Художествената академия, толкова повече Стоян упорито продължаваше да рисува картини. Той изобразяваше безразлични овчици с ръбести крака подобно на козешките крака от физкултурния салон, но с човешки очи. Всеки детайл от руното бе така прецизен, че мнозина се чудеха как е възможно да проявява такова търпение. Малцина знаехме обаче истинската причина: Стоян всъщност не играеше - той извършваше друга работа; първо нанасяше дебел контур около животинката и след това използваше една вилица за сладкиши , за да завърта боята точно като при навиването на макарони. Така се оформяха онези красиви къдрици – тайна само за него.

Както и да е.
На картините му овцете понякога бродеха по синьо-зелени хълмове или стояха сгушени под червени дървета; друг път слизаха надолу през хълмовете под огнен залез. Често покрай тях се появяваха черни кучета като прилепи - много симпатични със своите драконови главички или усмихнати совички. Имаше дори зимни сцени – те бяха почти изцяло черно-бели освен гълъбовидните слънца сред белоснежното небе: по едно гълъбово слънце във всяка картина. Обаче там кучетата изглеждаха заплашително озлобени.

Нямаше хора в неговите произведения; облаците бяха задължителен елемент.
Веднъж не устоях да го попитам шеговито как разбира кога една картина вече е готова.
„Какво каза?” - попита той.
„Как разбираш дали картината ти е завършена?” - повторих въпроса си.
„Много лесно! – отвърна ми той – Една картина става завършена когато я подпиша!”