Сънят на сенките (второ допълнено издание)

Колко много души бродят из спомените ми!

Съществува истински свят, в който ние живеем и се движим.

Има, казват, и задгробен живот, където пребивават мъртвите.

В моята памет обаче съжителстват както живи, така и покойници с равни права.

Те се срещат помежду си – ръкуват се, разговарят и спорят; целуват се или дори са в конфликти – живи с мъртви, мъртви помежду си или пък само между себе си.

Аз също общувам с всички тях – разлика не виждам.

Тази идея е утешителна: смъртта е просто врата към нечия памет,

където аз ще имам равноправие със живите...

Из „Автореквием“ (1980)

ЗАБРАВАТА Е ПО-УЖАСНА ОТ СМЪРТТА

Все по-малко мога да ти дам успокояващи думи за бъдещето на нашата родина, скъпа Яна. Разбирам все повече безутешността на ситуацията ни – проблемите ни не произлизат единствено от бедност. Престъпленията, алчността и лицемерието са навсякъде около нас; егоизмът е жесток и корупцията пронизва обществото ни. Непочтеностите като дребно мошеничество или фалшификати допринасят за това опустошение. Действия като повреждане на уличните лампи или недобро отношение към околната среда показват колко сме загубили човечността си – всичките тези явления не могат да бъдат приписани само на материалната несгодa.

Истината е по-скоро обратната: нашата бедност идва от духовната пустота вътре в нас. Тя не е нова - има корени далеч назад във времето.

Сигурно знаеш колко важен е култът към мъртвите за запазването на историята? Без него никога нямаше да познаваме древния Египет чрез пирамидите му или тракийските надгробия. Не бихме научили почти нищо за етруските или античните гърци без техните погребални традиции.

Почитането на мертвеците символизира надеждата на един народ за бъдеще; когато едно общество няма перспектива пред себе си - то губи връзката със своето минало.

Замисляш ли се кой може да бъде такъв народ?

Къде можем да намерим гробовете на българските ханове, царе и боляри? Какво стана с Паисий Хилендарски, Раковски, Левски?

Как така тракийските некрополи оцеляват до днес а българската история остава забравена?

Дали въобще сме уважавали починалите си? Или ги захвърляхме безцеремонно след смъртта им?

Знам как звучи този въпрос — страшен! Но отговорът определено носи ужасни последици които няма нужда да търсим в миналото!

Пример са известните гробища в Рим и Париж — те впечатляват с красотата си подобно на градовете на живите хора там.
Но ако погледнеш у нас гробищата… бурени навсякъде! Мръсотия! Поругаване даже!

Не намирам аналогии дори сред най-примитивните общества по света.
Според древноримляните смирението пред смъртта учеше добродетелност — но как стоиме ние?
След като някой напусне този свят го забравяме завинаги; никакъв знак след него…

Защо тогава питаме защо другаде не ни уважават? Как искате светът да цени България щом самият ние пренебрегваме великодушното наследство оставено от големи личности?!

Не зная... Знам обаче че дърво без корени не може расте!
Нашият контакт със заминалото поколение представлява именно тези корени...

С тревога мисля за съдбата й…

Забравянето действително e по-смразяваща участ от самата смърт;

Заради това ще споделя историite za достойни жени και mъжe , които вечe nяма da sa na tozi svyat no продължавat da jiveqt v men.


**Заглавие: Сънят на сенките - второ допълнено издание**