Мемоарите на едно жълто паве

Беше зимно време. Каква зима! Снегът покриваше всичко наоколо. Една късна вечер се връщах, геройски, но и внимателно, от дома на моя възрастен приятел, който правеше най-вкусното вино в малкото градче и често казваше: "Колкото повече пиеш от това вино сутрин, толкова по-освежен се събуждаш!"

Улицата беше пуста. Снегът ме заслепяваше и принуждаваше очите ми да примижават. Странно е - не виждах добре, но усещах снега по бузите си и клепачите; сякаш валеше само около уличните лампи. Беше хлъзгаво и няма нужда да споменавам как ходех с разкрачени крака. Изведнъж подхлъзнах се, успях да се задържа и тогава забелязах човек лежащ в канавката – мъртъв!

Приближих се внимателно. Не беше умрял; просто спираждоше дълбоко. От устата му излизаше пара и около устните му имаше ледени висулки; носът му бе покрит със сняг. Осмелих се да го побутна - той не помръдваше. Добре е да спасиш някого от смразяваща смърт! Хванах го под мишниците, опитвайки се да го надигна докато седях на земята си.

Но бях силен преди време – напрегнах усилия заедно с волята си и започнах да го влача.
- Къде живееш? – попитах аз.
Той не реагира.

Започнах сломено надолу по улицата; така ми беше по-лесно да тегля човека след себе си. Пъхтейки трудно с всяка стъпка осъзнавам колко тежък става този товар върху мен; внезапно той изсумтя като че ли каза:
– Тук!

От дясната страна видях къща – тя бе по-ниска от тротоара а до входа й водеха засипани със сняг стъпала.
- Тук ли?
Той кимна утвърдително.

В момента усетих как силите ми постепенно ме напускат; тласнах го леко надолу към врата - той падна напред като удариха дървената врата при което тя отвори автоматично позволявайки му частичното навлизане вътре.

И точно тогава проговори:
– Влез da изпием едно!