Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на ХХ век

Индивидуализмът в българската поезия преминава през различни етапи – от ранните концепции в творчеството на Иван Вазов, чрез решенията на Стоян Михайловски и Кирил Христов, до формирането на неговата пълна парадигма и утвърдяването му като стандарт в българската лирика с Пенчо Славейков, завършвайки при Пейо Яворов. Този процес предлага представа за уникално българско културно и екзистенциално познание. То представлява част от спецификата на модерната епоха както в латинския Запад, така и в гръцкия Изток през края на XIX - началото на XX век. Това е период, когато сътвореното същество поставя себе си равностойно с Твореца.
/из Въведение/