Докато Париж спеше

„Докато Париж спеше“ предизвика у мен размисли и сълзи, усмивки и гняв - на човешките възможности за безкористна любов, но и за ужасна жестокост. Историята разказва за куража и отчаянието в контекста на войната, както и за многобройните начини, по които звуците от конфликта продължават да резонират в живота на хората години след това.

Авторката Наташа Лестър представя действието през 1944 г. в окупирания Париж, където Жан-Люк работи като техник на гарата в Бобини - мястото, откъдето хиляди евреи се качват на товарни влакове с неизвестен край. Той осъзнава, че нещо неправилно се случва там. Французите обаче нямат право да виждат как става натоварването; те могат само да предполагат и опитват да заглушават собствената си вина чрез слухове. Но един инцидент ще сблъска Жан-Люк с една реалност дори по-страшна от всичко, което е могъл да си представи.

Сара Лафит тъкмо е станала майка на момче, когато настъпват нацистите. В моментите преди нейното арестуване тя няма друг избор освен да остави детето си при непознато лице.

На фона на невиждани престъпления двама души ще трябва да жертват всичко свое и многократно да рискуват живота си за спасението на това дете. И след като преминат през мъчителните пътища на войната, десетилетия по-късно миналото им ще ги намери не като герои, а като виновници - взимайки им най-съкровеното.

Тази завладяваща романтична история комбинира приключение с трагедията от Холокоста; „Докато Париж спеше“ вплита множество сюжетни линии със силата на човешкия дух и показва светлината доброта дори сред адските условия.