Другата ръка

По краката на момичето се открояваха многобройни малки бледи белези. Запитах се дали те са разпръснати из цялото й тяло, подобно на звездите и лунните отблясъци по роклята ѝ? Това ми изглеждаше красиво и ви моля да се съгласите с мен, че един белег не може да бъде грозен. Именно това искат да ни внушат тези, които ги оставят. Но ние трябва да се обединим и да им противопоставим нашата гледна точка – да научим как да виждаме красотата във всеки белег. Как ви звучи? Нека това стане наша тайна. Защото от мен знайте - върху тялото на умиращ белег не остава следа; той символизира „Оцелях“.

Британският автор Крис Клийв успява майсторски да предаде историята си чрез два различни етнически гласа – този на Сара, млада англичанка и редакторка в списание, и 16-годишната Пчеличка – нигерийска бежанка, която е преживяла жестокостите от убийството на собствената си сестра Нкирука и разрушаването на селото си. Историите им неочаквано се преплитат по време на едно невинно пътуване до плаж в Африка, където всяка от тях понесе тежък удар за живота си.

Разказът започва две години след първата им среща и представя перспективите както на Пчеличка, така и на Сара – напълно различни личности, но близки помежду си. Опитът му за убедителност в техните истории определено е успешен според мен.

Когато ме приеха в Центъра за временно жилище, получих кафяво одеяло и бяла пластмасова чаша с чай. Още при първата глътка усетих силно желание веднага да скоча обратно към кораба и да се завърна у дома. Чайът носеше вкусa на моя родина: тръпчивият му аромат беше топъл, силен като спомените ми; вкусът му говореше за копнежа между местоположението ти тук и произхода ти там. Освен това той избледнява – усещането от чая изчезва още докато устните ти горят от чашата; то потъва като плантации загубени в мъглата. Чувала съм слухове за вашата страна - казват че пиете повече чай от всички останали места по света; колко ли боли децата ви - затъжили се за отсъстващите свои майки?