Лирика. Антология

Автор: Борис Христов

На един песимист

Да, той е роб на народа и дълбоко спи, гробно,
потънал в безчувствена нехаеност, в тихо мълчание
на познат покой:
влачейки тежки окови и така смирено умира,
че сякаш намира щастието именно в страданието,
да, братко, той е роб.

Но не говори с укор, недей да го проклинаеш жестоко,
защото изглежда не вижда злото, когато то по-дълбоко
забива ноктите си -
изсмуква последната капка животворна кръв от тялото му,
всичко даде за него: защо грешиш? Защо?

Зная ти го обичаш този вековен невольник,
и с болка ругаеш съдбата му в твоя сински копнеж,
разбирам твоите мечти...
Ти израсна до него, делил си с него хляба черен и труден;
но кажи ми верни сине - знаеш ли какво е всъщност?

Ох! Да беше разбрал тайните съмнения
и сърдечните оплаквания и безкрайните страдания
на този прегърбен роб.
Щеше да се ужасиш и нямаше да го проклинаш толкова злобно
или горчиво да оплакваш неговата мрачна участ
като пред бащиния гроб.

А той негодува срещу своята съдба под хомота -
усеща неправдите на живота дълбочинно,
но няма сила.
В бедствята обвинява лошата орисия
и гледайки към небето очаква милост:
слепее сред тъмнината!

Иди при него; светлината на твоето знание -
в тази непрогледна тъма - нека блесне.
Ако я види, той ще счупи оковите тогава
и сам ще намери правия път към честитата бедност.

Пейо Яворов