Нерешителни имоти

"От басейна „Спартак“ до ж.к. „Сердика“

1. За писателските инструменти

Както показват новите тъмносини табелки с бял надпис, които учтиво обозначават отсрещната страна на пресечката, аз съм на ъгъла между булевард „Витоша“ и улица „Янко Забунов“. Разбира се, в момента не пиша точно тук, когато споменавам местоположението си. Освен това искам да уточня, че не соча табелките по начина, по който би го направил един репортер. Ако ги посочвах, ситуацията щеше да е различна: например ето Берлинската стена с предупреждение за опасност; или пък малко японче, което се обучава как да използва презерватив; или пък мухи кацат върху деца от Етиопия – Стинг ще им помага благотворително без да сочи конкретно тях; а Робин Уилямс спокойно може да забавлява американски войници и теоретично да ги посочва. Тези разлики в употребата на табелките вече са свързани със жанра.

Когато твърдя, че не пиша в този момент, проблемът не е свързан с инструментите ми. Знам за писатели, които незабавно записват впечатленията си при подходящ случай само с подръчни средства. Интересен пример са колекциите от салфетъчна поезия – кратки стихове и фрази обменяни между творците в кафенето с удоволствие. Чула съм дори истории за автори като онези от Пирандело - стремящи се към печатното издание на своите произведения след подобни размени. Тази практика обаче коренно се различава от тетрадките с широки редове за бележки – важна разлика според мен.

Писателят обикновено е човек ангажиран с други дейности и рядко притежава колекции от салфетки специално запазвани за литературните нужди – такива най-често събират малките момичета до четвърти клас без желание да драскат по тях.

Бих искала да поясня защо смятам себе си извън света на писателството: моето опровергаване често бе оспорвано от различни електронни кореспонденти напоследък; техните коментари звучаха толкова унизително спрямо мен че просто нямаше адекватен ответствен тон отвъд него.

Тук вместо трудния разговор можех просто да имам кръчмарска салфетка пред себе си! Очевидно беше обаче ,че дискусията относно моя статус като писателка ставаше все повече непредвидима и свободна откъм правила . Всички тези условия сякаш написани върху салфетка нямаха значение дали действително пиша или не . В такъв случай защо пък аз саматада не опитам?

Най-добрият материал за мое творчество във момента е картата на града . Но тази карта на София далеч стои от берлинската или етиопската версия ,не защото няма престиж или страдаща бедност , а просто защото липсват ясни акцентиза отбелязване . Картата представлява непрестанно променяща форма- подобие на палачинка която едновременно покрива тиганa - разпростираща се равномерно но запълвайки пустотите около себе си.”
Антония Колева