Единствена модерност: Есе върху онтологията на настоящето

В зрялата постмодерност доскоро изглеждаше, че съществуваше общо разбиране относно характеристиките на модерността, които вече не са приемливи. Например аскетизмът и фалоцентризмът на модерното (не съм напълно убеден дали то изобщо беше логоцентрично); авторитарният му характер и периодичното потисничество; телеологията на модернистичната естетика в нейния прогрес от новото към най-новото; култът към гения или провидеца; както и строги изисквания към публиката - всичко това, свързано помежду си и често проявяващо се като различни аспекти един на друг, бе многократно подчертавана от коментаторите.

Но сред вихъра на тези здравословни реакции срещу нежеланото - чак до звука от счупени стъкла и шума от изхвърлянето на стари мебели - през последните години сме свидетели на явления с доста по-различен характер, предлагащи обратен път към разнообразие от стари идеи и възстановяване вместо унищожение. Така едно значимо достижение за постмодерността – от една страна в сферата "теория" или теоретичен дискурс, а от друга страна в философията според Рорти (както и критиката на дисциплините предложена от Бурдийо) – е дискредитирането на традиционната философия като дисциплина и насърчаването на нови форми мислене и концептуално писане. Въпреки това днес наблюдаваме завръщането на класическата философия глобално, първо в старите области като етиката; естествено поставяйки въпрос за приближаването до метафизиката (спекулации по темата идват чрез Ню ейдж физика), а може би даже самата теология (негативната теология обещава да разклати основите й).

Сега виждаме как политическата философия постепенно се завръща заедно с древните теми около конституциите, гражданството, гражданското общество и парламентарното представителство – проблеми важни за хората в края на XVIII век , но пренебрегнати у нас. Изглежда сякаш не е извлечен никакъв урок след предизвикателствата през революционния век, когато традиционният буржоазен поглед върху държавата се сблъска с трудностите при класовото социално битие.

Фредрик Джеймисън