Поезия / Фернандо Пинто до Амарал

**ИГРА НА СВЕТЛИНИ, ЗАСПИВАЙКИ
Посветено на Гащан Круш**

В празната стая рисувам дъха на най-далечната звезда — тя все още ми шепне от гробницата, където живее. Исках да я наблюдавам през прозореца, когато синевата на нощта ме успокоява в тази тъмна и потискаща обстановка, в която извеждам образи, осакатени от времето. Те се отражават като парчета стъкло върху леда на моята душа, която е все по-мъглива и почти разпиляна под тежкия поток на забравата. Умората, изплъзваща се в съня, ме тегли сред тинята там, където са загинали най-древните сълзи: сянката ми връща обратно към бездните, където призраци тихо се пробуждат в напрегнатия трескав сън — едва доловим трус, който трепти между пердетата или жалузите като последен зов от ангел зашеметен под моите клепачи.