Луна в празен вагон

Тихите стъпки, намачканите чаршафи и кучетата на безсънието цяла нощ драскат по входната врата. Тялото, което не желаеш, се смалява и изтънява, костите му отслабват и съхнат. Вътре в теб е като камък; усещаш го на езика си. Големите охлюви бавно изпълзяват под камъните, а самотата се прокрадва след тях с лепкавия им слузест следи. Опипом, подобно на слепец, се движиш напред-назад от единия до другия край на пресъхналото желание. По мъчителните коридори на дома зеленее мухъл – точно като очите й или плача ѝ. Чия е тази къща? Кой е този град? И кой ще ти донесе утеха в увисналия следобед върху парапета? Дали това ще бъде жената с напуканите устни и ранен зърно на лявата гръд или пък стремежът да я прегърнеш и така да възвърнеш свободата си?