Постмодерните дилеми на културата

В настоящия сборник са събрани изследвания, които са написани през последните години. Те не представляват единна цялост, но все пак ги свързва - надявам се - нещо повече от времевата рамка на тяхното съществуване. Размишленията в текста не следват линейна аргументация и не водят до окончателно заключение; вместо това те обикалят около няколко повтарящи се въпроса и очертават позиция в дискусия с концепции на автори като Хусерл, Плеснер, Рорти, Бауман и Гелнер – позиция, която считам за по-подходяща от останалите. Част от есетата представляват опит да бъдат приложени и разширени идеи и аргументи, представени по-систематично в предишната ми книга „Крахът на идеята за прогреса“ (PIW, Варшава 1991).

Всички текстове разглеждат съвременните изменения в културата. Въпреки че остава спорно дали тези промени сигнализират за преход към постмодерност или просто задълбочават модерността сама по себе си, несъмнено е, че края на XX век носи значителни трансформации. Един ключов процес беше падението на комунизма – явление което можем да наречем затваряне на века малко преди официалния му край. Комунизмът тук е разбран като културен проект свързан с модерността и основан върху специфични възгледи за човека и обществото; той произлиза от реакцията срещу социалната модернизация. Завършването на политическия ред легитимиран от този проект е както политическо и икономическо събитие така и дълбоко културно явление с последствия далеч извън страните под комунистическа власт.

Не само че то променя радикално политическата география в Европа; то трансформира интелектуалния климат там плюс категориите мислене у хората. Някои анализатори посочват например как крахът влияе върху политическия живот Италия или Швеция; Германия също усети ефекта особено защото тя играе важна роля в новата европейска реалност след инкорпорацията на бившата ГДР.

Историята определено не приключваше – напротив: ускоряваше темпа си след падането на комунизма когато изглеждаше сякаш либералната демокрация ще триумфира автоматично. Скоро стана ясно обаче колко трудности стоят пред изграждането й. Освен това именно краят укрепи антилибералните тенденции във западния свят; конфликтите в Югославия показаха колко крехки могат да бъдат цивилизационните основи.

Можем лесно да допуснем погрешното схващане че провалът на комунизма бе окончателен – още повече тъй като той оцелял частично например в Китай който често служи като положителен пример спрямо Русия! Наскоро списание "Икономист" публикува корица напомняща плакат от филм ужас насочена към призракa нa комунизma избягвайки тоталитаризма а говорейки конкретно за Русия където старият режим продължава да присъства чрез местни партии.

Припомняйки всичките тези факти задавам въпрос относно актуализацията нa гражданските добродетели предложeнo ни тук: достатъчни ли са прагматизмът компромисният подход гъвкавост умереност? Не би ли било необходимо малко повече морализаторство безусловна последователност? Идете ли сме много лоялни духом?

Струва ми се обаче развитият сценарий потвърди тази рецепта понякога непредвидимо: новопоявилите се социалдемократи разбрали механизми при масови изборчета станали предпочитани сред полската аудитория със своят делови стил открит диалог а противниците им оставали затруднени при адаптация.

Тези размисли накратко описват ситуация между необходимост та принципност постигането нa конструктивен консенсус борба между различия образуващи взривове nсогласие или непримирим конфликти хранещи деморализация ...

Няма никакво двусмислие относно причините зад развитието случило се Полша , всякакви фактории привидности поставиха политика под натиск , но една резонираща причина очевидно остава липса стабилитет a dезориентация вследствие локални условия .