Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски

В началото на прехода към демокрация в България след 1989 г. се наблюдава значителен ръст в реабилитацията на автори и произведения, които преди това бяха маргинализирани. Литературният пейзаж постепенно се трансформира, добавяйки нови явления, които дотогава бяха игнорирани поради идеологически причини. Въпреки това, подробностите не променят съществуващото напрежение между централната част и периферията; центърът остава непроменен, докато периферията получава много повече внимание. Ние продължаваме да интерпретираме периферните текстове през призма на утвърдените виждания на централните фигури.

Тук обаче ще опитаме различен подход: вместо това ще разгледаме централното чрез перспективата на периферията. Целим да препрочетем известните текстове с цел да активизираме забравени конфликти от миналото – например тези между доктор Кръстев и Йордан Маринополски или Пенчо П. Славейков и Йордан Маринополски? Дали имаме памет за тези сблъсъци? Спомняме си мнението за Маринополски като „изцепки“. Нашата литературна критика обикновено отбелязва успехите; но той е един от победените. Затова целта на тази работа е да проследим хронологията на едно литературно поражение.

Не можем просто да разчитаме само на изданията в многотомниците с класическа литература или малките никога неразпространявани брошури на нашето геройче – Маринополски. Ще разглеждаме критиката най-вече като последователна дейност, проявяваща се основно чрез литературни и обществено-политически медии. Тази критика преминава през автори и произведения благодарение както на познати писма, така и мемоари относно лични катаклизми, възходи и падения. За всички персонажи в настоящата книга литературата представлява живот - самият Живот; а критиката е белодробната система, която поддържа този живот."