Бялото слънце на пустинята

Когато чуете израза "Бялото слънце на пустинята", какво ви идва наум? Вероятно си спомняте за царския митничар Верешчагин, който с бутилка водка и омръзнал черен хайвер пее:

„Ваше благородие, госпожа удача...“

Филмът е класика и не можем да очакваме много от книгата със същото заглавие. Но напразно! „Бялото слънце на пустинята“, преди да бъде адаптирано в сценарий, всъщност представлява великолепен роман, написан от двамата автори още през 1965 година. Разбира се, в оригиналния си вид той нямаше как да премине през строгите ограничения на съветската цензура. В него липсват идеологически послания и дори съдържа антисъветска нотка. Но именно това не е основното му достойнство днес. Най-важното е, че „Бялото слънце на пустинята“ предлага забележителна проза и може да се чете без прекъсване като истинско произведение на руската и световната литература. Герои като боецът-червеноармеец Сухов, Петруха, Саид и Абдула – познати ни от филма на Владимир Мотил – запазват своята автентичност и получават впечатляващо белетристично развитие.

Трудно е да повярваме, че романът е написан през 1965 г., тъй като литературният стил изглежда толкова модерен. Той е динамичен, но далеч от примитивния тип екшън: „стреляй тук-там“. Детайлите и диалогът предоставят умело интерпретиране на мъдростта за живота; такъв какъвто беше в бурните години миналия век в Русия и Централна Азия… Преводачката Светлана Комогорова демонстрира отлични езикови способности.

"- Как попадна тук?
- Стреляше се - кратко отвърна Саид."

Този лаконичен разговор представя времето с всички негови аспекти – любовта, приятелството и смъртта.
Книга която няма как да разочарова истинските любители на литературата./Бойко Ламбовски/