България... една човешка длан

Есен

"Сбогом", произнесох.
Ако така е твоето решение,
Приемам...

Мила,
Ние се срещахме тук
Като мигновени птици,
Случайно.
И колко звезди,
Те ни осветяваха вечерта...
Но светът е променлив,
Виж - следите ни по пясъка
Изчезнаха,
Вече ги няма.

Последните думи заглъхват отдалеч,
Неизказани,
Както преди.
Есента,
Есента,
Тя минава покрай нас,
Разпръсквайки жълтите листа.
Аз съм хванат.
Осъден.

Знам -
Ще загина
На кладата на любовта.

Вятър духа
И храстите се влачат около краката ми.
Хоризонтът свали капюшона си
Като палач.
Някой плаче.
Защо плаче?
Няма причина да тъгуваме.
Аз се сливам с настъпващия здрач.

Горя.
Изчезвам сред дима,
Както изчезва
еретикът, осъден на смърт,
Както лодката потъва
в бурното море,
както брегът чезне в мрака.
"Сбогом," казах.
Ако така реши – добре…
Сбогом! Сбогом!
И морето реве с всичка сила –
Това Черно море."