Правило 42

Не, не и отново не. Никой не те разбира,
освен мъртвите поети – единствено те
влизат в очите ти като безкрайни морета
и звучат с далечните си брегове,
където на пясъка, вдъхновен от теб,
сънливо лежи
и крабовете го пробиват
с несигурността на настоящето;
дълги перести листа падат
и вятърът създава водни статуи.
Тук никой не те схваща – вместо това
те атакуват с изгнили междуметия,
катинарите щракат, а ключът се върти,
заменяйки маргарита между зъбите.
И така подивяваш
зад решетките на недоверието,
спиш върху Луната,
измисляш имена за птиците
и рисуваш безкрайното върху пепелта,
надявайки се да възкръснеш –
ти, баща на феникса и майка на детето.
Може би те не разбират онези,
които са потопени в жажда
и виждат извора просто като източник на вода,
а не като империя от светлина
с тъмна армада
и влажни следи по гладките камъни
от Шива и Лакшми.
Възможно е да не седиш в поза лотос,
а просто да чакаш някой да повярва в теб
или зайче, за да спреш плача –
ти, родител на вечния скепсис
и майка на дъжда.
Какъв ураган! Какви светкавици!
Пиршество за сетивата.
Ако сред тази смесица
от небеса и земя остане някой сух -
той ще бъде с ръст
на огромна тайна и лице
с толкова дълбоко вплетена добродетелност, че
ще започнеш да осъзнаваш – ти
баща и майка

на новородени въпроси."