Съчинения в десет тома Т.7: Нова земя

Иван Вазов нарича втория си роман "Нова земя" (1896) поради факта, че българският свят преминава в коренно нова реалност. България се явява "нова земя", в която пристига новият народ, оставил зад себе си старата родина с цел да изгради ново съществуване. Метафората на великия писател е впечатляваща и донякъде парадоксална, но всъщност точно отразява ситуацията. Възстановяването на българската национална държава и нейното организиране по модерен модел е равно на велико преселение по своя мащаб и историческа значимост. Този път обаче преместването е във времето, а не в пространството; последствията му са почти идентични на тези от физическото движение на народите. В тази нова земя идват предишните хора с техните стари разбирания, начин на мислене и традиции, но много от тях вече не са им нужни – те ги оставят назад или забравят, за да се адаптират към условията налагани от "новата земя". Пристигат без своите стари водачи – повечето от тях са загинали и дори ако бяха живи, щеше да им бъде ненужно. Защото стремежите и идеалите вече са различни.

"Нова земя" представлява иновативен тип роман – политико-публицистичен разказ за властта и ежедневието, който проследява усилията на индивидите да допринасят за благосъстоянието на своята страна. Темата за отечеството и народа остава актуална както тогава, така и днес, което прави произведението значимо и привлекателно за съвременния читател.