Разговори от изпуснатия влак

Не е ясно защо паметта отново реши да се върне към забравените сюжети от миналото. Вероятно тези истории са се появили в неподходящ момент, когато не съм бил готов да ги разбера и запиша, или съм бил ангажиран с други преживявания и съдби. Оставял съм ги "там", сякаш само за кратко, след което съм ги затрупвал с нови и нови спомени. (Или може би паметта сама го е правила - отделно от мен?) Единствено стихотворенията никога не съм оставял настрана - прекъсвах всичко, докато не успея да уловя вдъхновението си.

Образите, които разглеждах в онова трудно време, героите и героините на изненадващите "частни случаи" често бяха груби и жестоки, объркани или дори окървавени. Странно е, но точно те ми изглеждаха наложителни – не смеех да ги пренебрегна или оставя "в резерва". Може би причината беше в това, че виждах как обществото се стреми да забрави такива истории. Имах подъл мотив да му попреча...

Сега имам много симпатични образи в пропуснатите си сюжети и най-вероятно никога няма да намерят място между страниците на книга като другите творби. Но историите им – така както са били подредени (или по-скоро смесени) от паметта ми – крият достатъчно мъдрост, истина и моралност за показване пред света. Понякога те изглеждат напълно невероятни, шокиращи или абсурдни. Защото животът е един своеобразен автор – когато му дойде вдъхновение той просто пише без никакво притеснение дали някой ще му повярва.