Градината на епилога. Поема

Четенето на "Градината на епилога" напомня за важността, която херменевтичната философия отдава на предсократиците. Марангозов не може да се нарече философ само защото избягва дискурсивния стил. Въпреки това, както в "Градината на епилога", така и в много от по-ранните му поетични произведения, присъстват предсократически теми. Той разглежда въпроси за идентичността, случайността в живота такъв какъвто го познаваме, съдбата и защитната черупка, която съществува само във въображението. Образът на света като имплозираща реалност - свят, който се свива и разширява не благодарение на знанията или качествата на човешкия колектив, а с напредването на времето и растящия страх от паметта.

„Не ми трябва поезия, която не поставя под съмнение цялостната ми ценностна система." Не си спомням кой е авторът на тези думи. Независимо от това чие са те, искането ще изглежда странно за онези хора, които виждат поезията повече като пространство за красота отколкото място за значими разисквания. За тях тя представлява сфера за щастие и удоволствие вместо зона за конфликти. Но поезията може да бъде не просто морално ангажирана; ако желае да провокира размисъл, тя трябва да притежава зловеща сила. Тя не бива да бъде проповедническа или оплакваща се; напротив – тя трябва да бъде обсебена от ужасяващата идея че законите могат да бъдат произволни и че природната същност на човека остава нерешим проблем (по отношение неизменния конфликт между инстинктите).