Безразличният. Роман

Миналото има способността да ни настигне, когато си мислим, че сме успели да му се измъкнем завинаги и сме го оставили зад гърба си. Във всеки от нас обаче съществува едно малко дяволче, което с усърдие на архивар събира точно онези неща, които смятаме за забравени. Как можем да се освободим от тези спомени без риск? Как да пишем за теми, които желаем да потиснем в паметта си? Късно разбираме, че единствено това, което крием от себе си, заслужава нашето внимание. (Всичко останало е просто работа.) Дяволчето нетърпеливо очаква момента, в който ще преминем през раните и ще изследваме закопаните образи на страха и унижението ни или циничните оправдания за действията ни. Но срамът остава без думи. Бихме искали да се потопим в гузното чувство без реална мръсотия – нито физическа замърсеност, нито ново подушване на неприятния аромат на миналото ни; бихме искали да избегнем разглеждането на детайлите около ежедневната саморазрушителност. Това носи болка и отровя нашата привидна невъзмутимост. Но нали именно саморазправата поражда вдъхновението? Така мазохизмът става критерий за истинност...