Писмо до света

Емили Дикинсън е една от най-комплексните личности в световната поезия. Нейното творчество проявява съпротива срещу утвърдените литературни оценки повече, отколкото това се наблюдава при други писатели. Почти всички критици я описват с термини като „тайна“ и „гатанка“, а самата тя често ги използва:

През гатанката накрая
мъдростта търси път…

През живота си Дикинсън пише близо 1800 стихотворения, но публикува само седем – останалите остават разпръснати из тетрадки, кореспонденция и хвърчащи листчета. След нейната смърт те са открити в чекмеджета между квитанции, рецепти и изрезки от вестници. В литературата едва ли има друг автор, който да е бил толкова равнодушен към общественото признание:

Колко е мрачно да си никой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва…

Дикинсън принадлежи към творците на художественото слово, които запазват своеобразно присъствие дори след кончината си. Атанас Далчев, който е направил първите български преводи на нейни произведения, споделя как при първата среща със стиховете й му се сторило сякаш „някой влиза в стаята“. Поетесата обогатява списъка на нашите невидими приятели – онази група творби, които ни шепнат от книжните рафтове; тя стои учудено сред величествени фигури – странна и различна, но винаги вдъхновяваща симпатии. Когато започнем да четем нейните произведения, тя ще „влезе в стаята“ такава каквато е на портрета: грозна и красива едновременно; дребничка с ярък дух и напрегнати очи; устремила поглед към удивителния свят около себе си. Тя успяла още приживе да осъзнае своето безсмъртие сред хората - разбрала e че единственият начин за достигане до него преминава през страданията на нейния незабележим живот.

Този свят не представлява край.
Веригата започва тук –
невидима – подобно музика,
но сигурна – като звук.

Учените трудно я разбираят;
можеш само бегло да я видиш,
когато надскочиш поколенията
и се разпънеш сам."