Време за суинг

Ако обединим всичките съботи от 1982 година в един ден, мога да кажа, че срещнах Трейси в десет часа сутринта на онази събота. Вървяхме по песъчливия чакъл в двора на църквата, всяка държейки ръката на майка си.

Имаше и други момичета около нас, но ние с нея се забелязахме взаимно и естествено започнахме да сравняваме нашите прилики и различия по типично момичешки начин. Цветът на кожата ни беше напълно идентичен – сякаш бяхме направени от един и същ светлокафяв материал. Луничките ни пък бяха разположени на сходни места, а ръстът ни бе почти еднакъв. Все пак моето лице изглеждаше тъжно и меланхолично; носът ми беше дълъг и сериозен, а очите ми имаха наклон надолу заедно с устните.

От друга страна, лицето на Трейси беше кръгло и жизнерадостно – напомняше за по-смугла версия на Шърли Темпъл. Обаче тя имаше проблематичен нос като моя: той стърчеше нагоре във въздуха като малка зурличка. Беше симпатично, но едновременно с това доста странно - ноздрите й винаги бяха видими. Така че по отношение на формата на носовете си сме равностойни; що се касае до косата обаче - там определено тя печели убедително.