Homo Epistularum и животът вчера

Имало е период в историята, както в живота, така и в литературата, когато писмата са били считани за важна форма на съществуване. В днешно време те представляват част от излишния реквизит на миналото. Все пак терминът анахронизъм остава актуален - той подсказва, че има нужда от него и все още носи своето значение. Същото важи и за писменото наследство.

Вероятно някъде по света съществува подобна книга. Но у нас такава не се намира – или поне не в този формат и времеви обхват. Обаче това не е основната причина да се захвана с темата.

Или поне не единствената причина. Другите аспекти включват диалогичността между участниците – единият от тях е художник-писател, а другият - скромен литературен критик и историк; разговорът винаги обединява теми свързани с литературата и нейния живот. И двамата сме имали ограничена публичност, затова много от въпросите ни остават неизразени освен чрез лични кореспонденции. Ние с Йордан Вълчев станахме необходими един на друг по различни причини след като достигнахме до определено ниво на доверие помежду си.

Избраното заглавие на книгата напълно оправдава само един от нас - Йордан Вълчев. Много хора го познавали смятат, че той бил истински homo epistularium - всеки ден пишел множество послания: благодарности, идеи и възражения към най-различни получатели. Той правел всичко това със силно чувство за задължение, а не просто по навик или от тщеславие; бил безкрайно отдаден на написването.

Бих могъл да съставя цял том само с неговите "открити писма", които започвали при разнообразни поводи за несъгласия или недоволства отправени към институции или лица с широко разпространение – било то министри или редактори на известни издания като „Литературная газета“ в Москва или "Литературен фронт". Такъв том би служил като добър урок за гражданска доблест и писателска честност.