Последният ден на един осъден на смърт

Достоевски отбелязва в своите писма и романа "Идиот", че "най-истинският и правдив текст на Юго" е късият роман „Последния ден на един осъден на смърт“, който чете за първи път.

Тази книга, публикувана само веднъж на български в началото на 20-ти век, предизвикала шок при появата си през 1829 година. Тя служи като манифест против жестокостта на смъртното наказание.

Главният герой, който е отхвърлен от обществото и осъден да умре за своята провинение, се събужда всеки ден с мисълта, че може би днешният ден ще бъде последен. Прекарва времето си в разказване на историята за живота си и събитията преди ареста му. С напредването на часовете той осъзнава безпомощността си да промени съдбата си и следва утъпкания маршрут към гилотината.

Книгата излиза паралелно с разказа „Клод Гьо“, вдъхновен от реален случай. През 1831 година Клод получава присъда от осем години затвор за кражба, но убива един от надзирателите с брадва по време на задържането си. От този инцидент и процеса срещу него Юго черпи вдъхновение за своя разказ, отправяйки критика към социалните норми по онова време.