Невъзможните убежища на поезията

"Невъзможните убежища на поезията" представлява опит за създаване на роман, който сам по себе си е невъзможен. Този текст има жанрова идентичност, която може да бъде оспорвана - той не притежава обща сюжетна линия или свързващи елементи извън темата, зададена в заглавието. В същото време обаче той се намира на границата между поезия и проза, както и на ръба на гротескното; именно затова терминът "поетесков" описва хибридната му природа между тези две форми. Седемте сюжетни линии се пресичат в една единствена метафора: разпадането на поетичното в контекста на баналната действителност – тоест поетичното като начин на възприемане на света, език и стил живот; потъването му в абсурдността и лудостта като своеобразно чистилище пред лицето на небитието. Резултатът е трагична притча, изпълнена с негодувание и самоирония, развиваща се през различни ситуации и стилистични подходи.