Италианското момиче

Това беше името, което италианката ми спомена, когато напускаше гората в онзи ден, който сега изглежда толкова далечен. То звучеше като магия, подшушнато ми за бъдеща употреба. Сега най-накрая успях да го произнеса. Тя се приближи и седна на другия край на леглото, а ние двамата останахме втренчени един в друг. Не си спомням да съм наблюдавал някого по този начин - когато гледаш дълбоко отсрещния човек с очите си и той сякаш става част от теб. Усещах я физически, но това не бе плътско желание; по-скоро беше свързано с времето – едно безкрайно разширено усещане за настоящето. Не се усмихна, но строгият й израз постепенно омекна като восък и придоби печално настроение на обезсърченост. Изглеждаше така, сякаш внезапно отпуснала всичките си напрежения и я обзе умората на пътник след дълго пътуване отдалеч.