Когато бях Хемингуей

Заглавието на Николай Петков "Когато бях Хемингуей" трябва да се възприема с пълна сериозност и да бъде четено буквално. Всекидневният живот на Петков стреми да го вкара в рутина и монотонност, но той не позволява това. Той създава една реалност, която е по-истинска и значима от обикновената действителност.

Въображението представлява творение на активни и реални образи, които са резултат от взаимодействия между различни жизнени динамики, включително тези на самия създател. В тях няма нищо измислено или безжизнено; те формират света около нас. Затова Николай Петков осъзнава, че не ти разказваш историята – тя разказва теб; тя принадлежи само на теб, но може да бъде предавана и от други хора. Историята в този контекст не е просто плод на въображението, а изисква умения за интерпретация; важно е кой я разказва. Както една от героините тук показва, той има дарба за оцеляване и разказване – душата му наподобява "като магарешки бодил": "не става за букети или венци, но мед можеш да извлечеш". Отец Николай - този дълбоко размислящ юродивец - представлява важен аспект от човечеството.

Животът на отец Николай не съдържа измислици. Той не пише истории лежейки безцелно у дома си. С всичките си лишения вече е обиколил значителна част от света пеша или чрез автостоп – преживяванията му са автентични. Майсторлъкът му се крие по-скоро в онова което остава неизразено: “в голямата литература пропорцията между казаното и мълчаливото е аналогична на видимата и невидимата част на айсберга”.

Георги Каприев