За градовете и нещата

Тя желае да се изолира, да избере своето обкръжение. Изследва какви бижута могат да украсят елхата и може да влезе във всяка картина, усещайки я като част от себе си. Тя е морето, което не оставя следи от корабите; запомня само безкрайното люлеене на водата. Хоризонтът постоянно се променя – издига се и пада. Дори едно пробито листо не й е нужно за игра; песните за есента и зимата до началото на януари звучат в съзнанието ѝ, а дърветата разцъфтяват при пълнолуние.

Не търси самотията, но вече я притежава; знае всичко за местата, които ще посети по-късно. Все пак мечтите ѝ са свързани с онова място, където е осъзнала несбъдването преди желанията си. То непрекъснато напомня за своята значимост – заминаващите оставят празнина зад себе си и отбелязват местата с кръстче, носейки спомените на мъртвите.

От този полюс има само един път – голямото нарушение на концепцията за света: миграцията и загубената хармония вземат естествеността им. Територията става белязана; желаейки живота на другите рискуваме да потопим себе си в безкрайност или вечност. Добре че мисълта умее да избягва тези тежки термини и вместо това се фокусира върху семената – те успокояват страха ѝ и го правят по-благороден и личен.

Времето изглежда като растеж; семената се превръщат в цветя извън цикличността и полезността - именно тези възклицания дават смисъл дори когато животът предлага временно чувство за цялостна връзка или отчаяние от ограничено значение.

Упадъкът към по-ниска завършеност е болезнен колкото личното виене на свят: той отплита страхове непоносимо близки до нейния собствен опит. Птица лети високо като горяща хартия — освобождавайки записаното слово — тя ще бъде стара завинаги в безсмъртието си, защото остарява тук долу без никакво убедително доказателство за младост освен героичното начало.

Има оправдание да живее както пожелае, звучи сякаш отмъщение пред своите унищожители преди окончателната жертва чрез оградката от тополи около себе си.
Цвета Делчева