Веднъж, когато този свят бе стар

В развитието на цивилизациите съществуват периоди, в които цели народи поставят важни въпроси от съдбоносно значение. Те предлагат множество отговори, а самите тези отговори пораждат нови въпроси. Този процес представлява постоянно блуждаене в неясната мъгла на почти забравения човешки опит, който е свързан с миналото и историята. Понякога една личност успява да формулира решение само с едно изречение. Често обаче това откритие остава незабелязано за мнозина, тъй като хората не разбират социалния аспект на мисленето и неговата дълбочина, особено когато умът работи извън установените граници на познанието. С времето тази формула преминава устно между хората – понякога несъзнателно или без разбиране, но винаги със заслужаващо уважение отношение. Тя достига до вниманието на решителни индивиди, които я запомнят и размислят върху нея дълго време, докато най-накрая я приложат в настоящия момент на практическото съществуване. Проблемът се разрешава; онова, което времето не може да уреди, намира решение именно във времевия контекст и конкретните обстоятелства около него. В подобни случаи авторството често става размито – заслугата се приписва на хора без реална стойност за общото действие. От друга страна пък проблемите непременно намерят разрешение чрез отделния човек; ако те не бъдат решени през времето сами по себе си, то ще ги оправи самият миг или стечението на определени условия. Истината всъщност не се измисля – тя просто бива припомняна чрез многократното повторение на загадъчните игри играни от съдбата.