Как да бъдем щастливи с малко

Англосаксонците обикновено се гордеят със своята сдържаност. В една от историите на Макс Аделър, той разказва за момче, което било изпратено от баща си да донесе дърва. Вместо това, детето избягало и не се завърнало у дома цели двайсет години. След дългото отсъствие, един ден в къщата на родителите му нахлул непознат мъж – усмихнат и добре облечен – който представил себе си като техния загубен син.
- Е, явно не ти е била много спешна работата - промърморил таткото, - ако си забравил да донесеш дървата.

Веднъж по време на обяд в лондонски ресторант с приятел англичанин, видяхме как един мъж влиза и сяда близо до нас. Той огледа помещението и когато срещна погледа на моя познат, му се усмихна и кимна.
- Извини ме - каза приятелят ми - трябва да поговоря с брат ми. Не сме се виждали пет години.
Той довърши супата си спокойно и след това стана да се ръкува с брат си. Двамата разговаряха кратко преди той да се върне при мен.
- Никога не съм мислил, че ще го видя пак - отбеляза той. - Беше в гарнизон в Африка... как беше името? Местоположението нападнато от Махди. Само трима успели да оцелеят живи. Джим винаги е бил късметлия.

Спомних си този случай докато вечерях с мои руски приятели в хотел Санкт Петербург. Един от тях не бе виждал втория свой братовчед минен инженер почти година и половина; те седяха един срещу друг и поне десет пъти по време на вечерята единият скачаше от стола за прегръдка към другия. Прегръдките бяха силни и целувките по бузите последвани от сълзи радостно навлажнили очите им; сред техните сънародници такова поведение никого не учудваше.

Из произведението "Създанията, които един ден ще бъдат хора".