Другите и моя милост

Познавам един човек, който без съмнение ме дразни. Той смята, че трябва да ставаш от масата гладен. Както му обясних веднъж, не можеш да се почувстваш гладен след хранене, ако предварително не си седнал на масата с празен стомах; това означава, че винаги оставаш гладен. Той прие мнението ми и каза, че точно така е замислено - постоянно да имаш желание за храна.

Той добави: "Повечето хора стават от масата напълно нахранени. Това е психическа нагласа и вреди на храносмилането. Постоянното мислене за ядене е правилният подход."

Запитах го какво има предвид под "това". Той уточни: "Сега аз самият ставам след закуската с голямо нетърпение за обяд. Следобед очаквам вечерята и лягам в готовност за закуска. Очакването помага на храносмилането – наричам себе си лакомник с бодро настроение."

Отговорих му: "Наистина изглеждаш така. Говориш за себе си сякаш си попова лъжичка! Има ли нещо по-значимо в живота ти? Ами семейството или патриотизмът? Защо не се оставиш просто да се наситиш и да успокоиш глада поне за кратко време? Дай си шанс да помислиш върху други важни теми."

Той възрази: "Как може човек да разсъждава, когато стомахът му е недоволен?"

Аз отвърнах: "А как можеш изобщо да мислиш за нещо друго, когато цялото ти внимание е насочено към него? Не приличаш на човек; по-скоро като слуга на собствения си стомах." В този момент започнахме все повече да се ядосваме един друг и забравихме маниерите си. Продължих: "Нямаш нито един спокоен следобед през седмицата! Разбирам те – здравословен изглеждаш... Но такъв живот водят каторжниците в Портланд – никога нямат проблеми със стомаха."