В наказателната колония

Кафка, преоткрит за света след края на Втората световна война, бързо се утвърдил като класик и наред с Джеймс Джойс и Марсел Пруст е считан за един от „тримата влъхви“ на съвременната литература. За него са написани хиляди страници – както положителни, така и критични – което значително надминава обема на неговото малко по количество незавършено творчество.

Авторът сам описва произведенията си като „форма на молитва“, метафизичен експеримент, стремящ се да улови неясните видения; те са едновременно забранени и необходими, но винаги безуспешен опит чрез силата на словото да бъде разкрита мистерията на съществуването. Творчеството му представлява не просто акт на писане, а преди всичко състояние на духа, интензивност в възприятията и отношение към света; то е начин на живот. Кафка споделя: „Аз съм писател дори когато не пиша.“

В разказите му се открива специфичен душевен пейзаж с променлива гледна точка - понякога близка до персонажите, друг път представена "от птичи поглед". Така той изгражда свят-притча, където отчуждението расте невидимо. На повърхността излизат необяснимостите и абсурдите - онези аспекти от живота, които трудно подлежат на логическо осмисляне и водят до деформация у човека и обезценяване на неговото битие. Независимо от привидната простота в стила си, Кафка зарежда своите истории с множество значения, които всеки читател може да интерпретира индивидуално. Според Алфред Дьоблин в творчеството му присъства строг реализъм комбиниран с тайнствени елементи - именно това придава особената привлекателност на произведенията му.