Онзи, който не ме придружаваше

Периодът на първоначалната публикация на четирите тома - "Смъртната присъда" (1948), "В Желания момент" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957) - се състои в средата на 20-ти век, когато Морис Бланшо (1907-2003) е активен. Този времеви контекст може да бъде разглеждан като начало на осветление, към което добавя светлина фактът, че това е период от радикално отклонение на Бланшо от Париж и публичността, символизирана от него. Вместо това той се насочва към тихото мислене в морското селце Ез. На български вече са издадени два сборника с повечето от неговите известни литературнокритически текстове - "Предстоящата книга" и "Литературното пространство". Въпреки това тези четири произведения представляват първоначалния му принос в местния контекст, за които би било уместно да се придаде статус фикция. Обаче, както личи, определението е класическо и по отношение на Бланшо и типа размисъл, към който принадлежи – то остава малко неопределено. Това произтича най-вече от трудността да се очертаят ясни граници с хуманитарните науки и съмнителността относно дълбочината на всяко териториализиране чрез задаване на ограничения. Произведенията предизвикват размишления относно жанра им; те изглеждат като форма без име или пък самостоятелно представяне именно на отказа да бъдат категоризирани жанровете. Сложните тексти напомнят за привързаността на Бланшо към усилията подобни на тези на Маларме – опити за извеждане до крайности различия между критика, размисъл, романи и стихотворения... Всичко това е в служба на писането като „най-грандиозното насилие", защото то надхвърля Закона във всичките му форми включително собствените си правила.