Смъртната присъда

Периодът на първоначалното издаване на четирите произведения - „Смъртната присъда“ (1948), „В Желания момент“ (1951), „Онзи, който не ме придружаваше“ (1953) и „Последният човек“ (1957) - се пада в средата на XX век. Той съвпада с живота на Морис Бланшо (1907-2003) и времето, когато той създава своите текстове. Това е време на ново осъзнаване, което получава допълнителен блясък от факта, че представлява начало за радикално дистанциране на Бланшо от Париж и публичността, която градът символизира; вместо това той търси светлината в уединението си в средиземноморското селце Ез. На български вече са публикувани два сборника с основните му литературнокритически есета – „Предстоящата книга“ и „Литературното пространство“. Въпреки това тези четири творби са първите негови заглавия в България, които могат да бъдат обозначени като фикция. Обаче тази характеристика е класическа по своята същност; при Бланшо обаче определянето ѝ е малко неточно именно защото трудно може да се очертае ясна граница между хуманитаристиката и литературата. Освен това поставя под въпрос доколко всяко опитно деление чрез прокарване на граници има дълбочина. Произведенията предизвикват размисли относно жанра им: те изглеждат несигурни или пък представляват отказ от самото назоваване на жанровете. Сложни текстове напомнят за страстта на Бланшо към усилията за правене разлики подобно на Маларме — стремежа да се избягват безполезните разделения между критика, размисъл, романи и поеми... Всичко това служи като част от опита му за писане, което е най-великото насилие срещу закона — всеки закон и собствените правила.