В желания момент

Периодът на първоначалната поява на четирите тома - "Смъртната присъда" (1948), "В Желания момент" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957) - попада в средата на XX век, когато Морис Бланшо (1907-2003) е активен с творчеството си. Този времеви интервал може да се разглежда като начало на ново осъзнаване, от което произтича допълнителна яснота относно факта, че той бележи радикално отклонение от френската столица и публичността, която тя символизира. Вместо това Бланшо насочва вниманието си към изолацията и дълбокото мислене в малкото средиземноморско селце Ез.

На български вече са публикувани два сборника, които обединяват повечето от известните му литературнокритически текстове – „Предстоящата книга“ и „Литературното пространство“. Въпреки това тези четири произведения представляват първата работа на Бланшо в нашия контекст и би трябвало да бъдат обозначени с етикет фикция. Както става очевидно, този жанров подход е класически за литературата, но при Бланшо определението остава донякъде неточно. Това се дължи най-вече на трудността да се направи ясна граница между хуманитаристичните дисциплини и също така поставя под въпрос до каква степен всяко опит за категоризация чрез прокарване на граници е основателно.

Произведенията провокират размисли относно тяхната жанрова принадлежност или пък представят самия отказ от такова определяне. Те предлагат разпокъсани текстови структури и напомнят за стремежа на Бланшо към усилията подобни на тези на Маларме – да оспори безполезните разделения между критика, рефлексия, романи и поеми... Всичко това служи в името на писането като акт: „най-грандиозното насилие“, защото преминава през всички закони – както универсални така и собствените ограничения.