Франи и Зуи

Въпреки яркото слънце, времето в неделната сутрин изискваше отново носенето на палта - не беше възможно да се облече само сако, както през цялата седмица и както всички бяха се надявали да продължи за дългия уикенд, свързан с мача срещу Йейл. От група двадесетина младежи, които очакваха момичетата си на гарата при пристигането им с влака в десет и петдесет и две, навън на студения перон чакаха едва шест-седем души. Останалите без шапки пушеха в малки компании - двойки или тройки - в отоплената чакалня и водеха разговори помежду си с тон, който не допускаше противоречия; сякаш всеки един от тях стремеше да разясни окончателно някакъв особено спорен въпрос, объркан от останалия свят извън университета през вековете.

Лейн Коутъл бе облечен в "Бърбъри" шлифер с очевидна вълнена подплата и принадлежеше към онези шест-седем момчета навън на открития перон. Или по-скоро той стоеше между тях – частично присъстващ. Вече повече от десет минути той съзнателно се беше дистанцирал, за да избегне разговори, облегнат на сергията с безплатни четива от дружеството "Християнска наука", като ръцете му бяха скрити в джобовете на палтото му без ръкавици. С червеникавокафяв кашмирен шал около врата си, който почти никак не го предпазваше от студа след като се е измъкнал от яката му, Лейн внезапно извади дясната си ръка от джоба и реши да поправи шала си. Но докато посягаше към него, размисли и бръкна под шлифера си. Изтегли писмо от вътрешния джоб на сакото си и веднага започна да го чете с полуотворена уста.

Писмото беше написано машинописно върху светлосиня хартия. Изглеждаше смято и староизносено, сякаш вече многократно е било изваждано от плика за повторно прочитане.
...