Марковалдо, или сезоните в града

„Марковалдо“ на Итало Калвино (1923–1985) напомня на Скитника от Чарли Чаплин – обаятелен, но незабележим герой, чийто провали се оказват най-сърдечните му победи. Неговата притегателна сила идва от доверчивото безстрашие, с което неуморно навлиза в живота. Марковалдо е обикновен работник в складовете на голяма компания, има съпруга и множество деца, а джобовете му са празни, въпреки че ентусиазмът му е огромен. В книгата присъстват двадесет разказа, които проследяват всяко годишно време в голям град и показват как той търси връзка с природата и хората около себе си, без да загуби идентичността си. Тези истории са написани през десетилетие по време на италианския индустриален бум след Втората световна война и остават изненадващо актуални дори днес.

В едно изречение от предговора към „Италианските приказки“, Калвино споделя тайната на Марковалдо: "Вярвам, че вълшебните приказки съдържат истина." Освен това той смята за вярно и обратното - реалността също носи магия. Когато започва да пише тези истории през 50-те и 60-те години на миналия век, Калвино не осъзнава колко важен шедьовър създава; френските критици вече наричат подобни произведения nouveau roman или “нов роман”. Той просто следва инстинкта си като разказвач и постига устойчив баланс между италианския неореализъм и своето приказно виждане за света.

Калвино описва мизерията до която сме свикнали да живеем чрез покоряваща детска радост; говори за страданията ни и трудностите при освобождаването от тях по начин, който успява да предизвика усмивка у читателя. Как точно го постига? Отговорът не е прост – именно това подчертава уникалността му като автор както в известните сложни творби , така и тук в малкия литературен бисер.

Работната среда на Марковалдо е угнетителна: жена му постоянно обсъжда финансовите проблеми им; животът им изглежда сивосивоват. Но зад всичко това гори скрит огън – чистящо желание за красота. Със своя буколически поглед към света той намира удоволствие дори във гъбите край спирката или мечтаяки пред прозореца под лунния блясък между мигащите реклами отсреща. Макар мечтите му да са скромни а поривите непохватни... те винаги носят достойнство със себе си. Марковалдо успява едновременно да развесели читателя още повече донякъде да го натъжи; оставя усещането за благородство у всекиго.